Неизбежно
Да, мога да живея тихо и смирено,
вулканът в мен да е огнище с кротък плам
и да те приласкавам с котешката леност,
и името си мога на нощта да дам.
Защото всъщност промених се. Неизбежно.
И ратникът* отпусна тихо морна длан.
Сега съм тих отблясък в поглед пълен с нежност
и сън от слънчогледи, тихичко люлян.
Сега съм само песен – тиха и приспивна,
но още помня буреносния рефрен.
Разплачеш ли ме, зли пороища ще ливнат,
ще рухне в миг светът ти тих и подреден...
И не защото аз така съм пожелала,
от мъката на мен се падна лъвски пай...
Сега стоя пред теб, от истина по-бяла,
обикнеш ли ме, е веднъж и е докрай...
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* – Ратник – поборник за правда, воин.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
