Неизбежно
Защото гордостта не е съюзник,
а само тих инат да не заплачеш,
не бива непременно да сме мъдри,
в без друго закъснялото си щастие.
Достатъчно натрупахме вина,
изгубени в очакване години.
Бавно осъзнаваме, че онова,
което ни превръща във любими,
не може да е кратко като грях,
да има съвършено точно име.
Не искам да живея с този страх,
че някой ден и то ще си отиде.
Затова вземи сега сърцето ми,
нека да ти бъде огледалото,
през което виждаш ясно себе си
в светещата аура на цялото.
Нека те прегърна насред думите,
слушай учестеното ми дишане.
Целуни ме... Толкова съм хубава,
разпиляна в тебе и обичана.
И не обещавай нищо друго,
думите събуждат страховете ни.
Тихо ни помита тази лудост,
бавно ни превръща в неизбежност...
© Бистра Малинова All rights reserved.
