Иска ми се, а някак все не става.
Словата си подреждам в сложен ред.
Там е в излишък, тук остава
Нещото извън поетическия словоред.
А така тежи ми в душата,
закривам си лицето с две ръце
и поплаквам с надеждата крилата,
заради непоетичното около поетичното сърце.
Но каква поезия в плача ми жалък
и какъв ти финес в черната ми душа.
Поетично ще го кажа в стиха си малък -
след битието остават само поетичните слова.
© Пепп All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
