Всичко е, миличка, в дозата! – казва приятелка.
Пила си много любов и сега ще боли.
Да, абсененция някаква. Не посягай към чашата!
Чакай, ще мине и говори. Говори!
После ръката й, нервната, удря по масата
и заклеймява поредният, пагубен дъжд
влязал в животът ми, брулил и хвърлял на вятъра
всичко, което се дава само веднъж.
Слънцето грее отвън, а цъфтежът безумен е.
Розови облаци, дъхав копнеж, синева...
Кой го дозира, та има за всички? И влюбва ме
в пътника, в пътя и в цветната майска трева.