Неро, не!
Неро, не! Ехти гласът,
всяка пакост е юнашка.
Миловидно всеки път,
маха весело с опашка.
Неро, не! Размахвам длан,
ще ме чуе ли? Едва ли.
Дворът ми е разкопан,
сто сапьори са копали.
Неро, не! Ужасен куч!
Миг, два тишина и ето,
и градинският маркуч
цял е станал на решето.
Неро, не! Котакът сив
и в транспортер да го сложа,
отървава полужив,
драгоценната си кожа.
Неро, не! И нощ, и ден,
на врата ми той се мята.
Що ми трябваше на мен,
пакост жива на главата?
© Надежда Ангелова All rights reserved.
