Неутрално
Аз нямах този шанс,
в който да те осъзная -
погледно си Ти,
вътрешно съм Аз.
Утре ще те помня -
като забравена есен на перона
на слънцестоенето,
загнездена в миража
на сълзите ми,
откъдето нито едно течение
на Юлския вятър не преминава
съзнателно.
И ще те изплача за последно,
като предпоставка за оптимизъм,
търкулнала се по наклона на моето нямане.
Вземам твоя дъх
(стаен във нежната ти шепа),
разхвърлям го навред - за да си спомням,
че след всеки катаклизъм се ражда примирение...
© Доменико Дагостино All rights reserved.
