Има пещери, които нощем светят,
но в тъмното се лута - денем моето сърце,
и след като душата през изгрева залезе,
витражът ще е цветен, очите ми - и те.
Защото бледа сянка сега аз бях на онзи,
смехът на който пееше с искрица над душата й,
а раните ми тежки, болезнени и грозни.
Отново бях попаднал и лазещ във краката й.
Те бяха веч студени - изстена мекотата им
кат нежна женска кожа, покрита с грапещ плащ,
единственото топло в момента бе косата й.
Кошмарите се стопляха от болка към мираж.