Ние, поетите
На брат ми
Ранени като почвата,
пропита със кръвта
на хиляди бизони неоплакани...
Самотни като кактуси,
пленени от пасатите,
обрулили дори бодлите им,
се лутаме без мисли и без рими в пустошта,
забравили заветния си знак...
Но
погълнати от диви,
неразбрани урагани
възраждаме смеха на водопадите,
а нашите надежди,
безсилно разпиляни
разпръскват шепи миди в океаните.
2
Ранени като спомени, избягали в дъжда
попиваме със устни ний росата,
но бели като лебеди със вятърни крила
летиме волно в небесата.
3
Стопени като сълзи,
избликнали от нож,
със крясъци потъваме във мрака...
Под призрачното було
на копринената нощ,
една безмълвна тишина ни чака.
© Маргарита Дянкова All rights reserved.
