Никъде
Този път отведе ме до Никъде.
В толкова безсъници го дирих!
Тихо е... Крилати са игликите.
Течен е просторът. И се шири
чак до абсолютното разтапяне
в морски дъх, зелен пастел и злато.
Сочни устни - пурпурните макове,
пращат куп целувки от зората.
Не, не са цветя, а пеперуди са!
Скромно са накацали по склона.
Лятото е сянка изумрудена.
Вятърът е Ничий, да го гоня...
Облаци с осанката на лебеди
вярват, че са чист памук без примес.
Никак не намирам точно себе си.
Само че не ми и трябва име -
с шепичката свят изпод краката ми
просто ще съм Никоя, Онази...
Слънцето изригва в ято дракони,
Никаквият спомен да ми пази.
Буйни са тревите. И невчесани.
Носят незабравки като шноли.
Идвала съм. Никога. Импресия -
боровете в тоги дългополи...
Там за всеки търсещ има Никъде -
Никак не е точно зад завоя...
Малък свят, до който няма стигане,
но веднъж откриеш ли го, твой е.
Свършват ми секундите. Предавам се!
Бързат пак клепачите да мигнат.
С николкото време за раздаване,
този път из Нищото ми стигна.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
Трудно се пресъздава с думи нещо толкова красиво като картината на Дени, но пък желанието да опитам не ми даде мира.
