Нищо лично
Очите ти, съдебни заседатели,
сред делото, в което оцеляват,
невинни, взрени в самотата ми,
опитват някак да я пресъздават.
Следят, с наслада, аромата ѝ.
Въздишат, щом зад ъгъла се скрие.
Представят си как сплита ми косата,
и как разплита я, и как я мие.
Но! Те не знаят. Предполагат,
това, което, според тях е редно.
Със него стават, с него лягат
и с него разсъждават неизменно.
Дълбаят, двечки яростни длета,
невидимата пропаст помежду ни.
Невинни, впити в самотата ми,
опитват се да я погубят.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
