Тогава от небе оловно

се сипеше дъждът край мен.

Бях вир-водица, безусловно,

а ти – с чадърче покрай мен.

В гьол нагазил до коляно

съдбата псувах във нощта,

не знаейки, че толкоз рано

ще ме споходи любовта.

На тротоара ти стоеше,

чадърът пазеше те суха,

а в мене вреше и кипеше,

дори и ярост май задуха.

Но ти ми се усмихна благо,

чадър да споделим предложи.

Не само, че ми стана драго,

да станеш моя се наложи!

Сега, когато дъжд заплиска,

за теб си спомням умилен –

как стана ми безкрайно близка

оттам до сетния ми ден.