Носталгично
Дъждът отново се засели над града
и стана тъжно, мрачно, пусто.
Стаята потъна в тишина, дъждът
ритмично по перваза само чука.
И спомени връхлитат изведнъж,
пред мене - недопушена цигара,
албумите разлиствам със сълзи
и болката сърцето ми изгаря.
С усмивка ме гледат от там любими хора, вече починали.
Не мога да отида на гроба им сега ,
защото съм далече от родината.
Но днес за живите е мойта мъка,
че смехът им няма как да чуя ,
че по телефона вечер само за минута-
две си казваме, че се обичаме.
Дъждът отдавна спря и слънцето бавно изгрява.
Трябва да забравя за мъката сега,
защото трябва да се оцелява.
© Звезделина Василева All rights reserved.
