Някога някъде
Боже, колко сме велики!
Колкото теб, Боже,
и колкото светлината,
с чиято скорост пътуват
нематериалните ни тела:
забравени мисли - самотна душа.
Боже, колко сме велики!
Сътворихме от себе си свят:
работещ безупречно,
топъл и осветен,
но зъзнем премръзнали,
и вече не знаем защо е така.
А някога, някъде
синееше простора,
узрелите жита пееха весели,
и не златни -
необходими ни бяха те:
сега жънем метафори,
пилеем слова,
които са никому нужни,
и никого не хранят и не поят.
А песните ни са вой на кукумявка -
досадни кречетала.
Последни избягаха птиците -
осиротяха жиците,
и все по-често виждам назъбени,
остри шипове -
те пазят летищата ни,
от произшествия,
а по красивите ни сгради -
само кръв и пера ни напомнят,
че някога и ние сме летяли.
Накрая, Боже,
дано прогоним и себе си,
и се намерим вече, по дяволите!
че да ни стане по-чисто в душите.
© Петър Димитров All rights reserved.
