Някога все с хвърчила ти пълнех къщата...
И понеже все смелчаците са грешните,
и понеже не изпитвах страх, покорство,
ти отказа с лудостта ми да се срещнете
и затвори се в еснафското притворство.
И понеже постулатите, до втръсване,
си назубрил, а пък в църква се не вясваш.
Кротичко живуркаш си до смърт - възкръсване,
всъщност тихо вегетирайки мухлясваш.
Гледаш ли след мен? Да, аз съм, тази същата,
бе за мене твойта обич смърт, гробове.
Някога все с хвърчила ти пълнех къщата...
Днес си сянка, с пълни с камъни джобове.
А в домът ми тъй далечен, зад пердетата,
ето го - седи и тихичко попържа...
Как спасявам от мишлето, до планетата.
С обич може само вещица да върже.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
