Някогашната роза

Заснежен, силуетът 

на Градишката могила 

бе сбърчил чело

с поглед към долината.

Някога крепост - днес сипей,

обърнат на юг, 

пазеше пътя между два върха.

От кого го пазеше?

Не знам..

Не се чуваше конски тропот,

а писъчния звук

 на острие в острие 

отдавна бе ръждясал в земята,

защото

 “Някогашната роза

остава само в името.

Ние запазваме само името”