Няма как да те загубя!
Как искам да ми липсваш, но понякога...
Сега ми липсваш денонощно – често.
Дотолкова, че сякаш си избягала,
докато съм сънувал, че те срещам...
И в мене заболява туй очакване.
А после го изплаквам със надежда.
Дописвам те във стих за отпечатване.
В онази стихосбирка с име "Нежност"...
Събирам те във себе си. Завинаги.
Завинаги ли мене ще обичаш?
(Те, влюбените тъй кълнат се прѝживе,
а в мъка после прѝживе умират.)
Аз няма коленете си да жаля.
Пред тебе ще приклекна и целуна
нозете ти – към мен, че са вървяли.
И няма вече как да те загубя.
Не ще ти се кълна във безконечност.
И няма цял живот да ти се вричам.
Повярвай на сърдечната ми дейност.
Щом бие туй сърце, то Теб обича!
/Стихопат./
© Данаил Антонов All rights reserved.
