Откъде тази обич се стеле,
златоструйни, немирни лъчи
и препуска с конското стреме
през поля и безкрайни гори.
Тихо ляга до Дунава син
и разпъва прабългарски стан,
сетне кусва от кумис и млин,
от блюдата на младия хан.
Полетява над битката страшна,
сила влива в мъжки сърца
и задъхана, морна и прашна
коленичи на нова земя.
И къде тази обич разлиства
благодарни, синовни очи!
Може би във зрънцé от мънисто
на червени и бели конци.
© Хари Спасов All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
