Обичай ме до лудост на сърцето си!
През всичките любови те прогледнах.
И сякаш съм те търсил съвършена.
Помислих, че загубил съм безследно,
очите си от взор тъй, наранени.
Написах те преди да те предскажа.
Пророчество? Едва ли. Просто вярвах.
Залепвах си сърцето със надежда −
уто̀пия, в която замечтавах се.
И ти дойде! Видях те в тишината.
Когато ме болеше от тревоги.
Когато позволих на самотата,
с прегръдката си бавно да ме трови.
Лицето ми се пука като камък,
застинал от стихиите на времето.
Усмивка с нежността си ми даряваш
и ставам твое ясно отражение.
Аз гледам те. И търсят те ръцете ми.
И стонове на влюбена Жена.
Обичай ме! До лудост на сърцето си!
Сега и доживот. И след смъртта...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
