Снегът нощес, нетраен като сън,
валя час-два и после си отиде,
за нещо си на спящите обиден,
остави си душицата отвън.
А аз не спях и нежен светещ, тих
го сбирах – да завия свойте рими
измръзнали. Повтарях: Подскажи ми,
защо сърдит си? Стих му посветих.
Но той мълча, по-тих бе и от дим,
с накриво закопчаната си риза
нанякъде разсърден се изниза...
Дали ще дойде пак да помълчим?
© Надежда Ангелова All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
