Обстановка
Къде стопи се аленият пламък,
кога изчезна нашата любов,
живеем в омагьосан замък,
живот безсмислен и суров.
Омразата сред нас върлува,
и няма лек ни там, ни тук,
щом твърде трудно ни се струва,
да стоплим с обич някой друг.
Сълзи блещукат във очите,
лицето сгърчено мълчи,
тук само болка се прочита,
и остър нож в дланта стърчи.
Потъна нежността в забрава,
нацапани сме с кал и кръв,
и само думите остават,
да спорим кой ще мрази пръв.
Реки от черен гняв ни давят,
останахме дори без смях,
и Господът ни изоставя,
за да се стъпчем в този грях.
Кажи ми редно ли е, друже,
да водим толкова войни,
щом никой няма да излъжем,
щом пак оставаме сами.
© Станислава Стефанова All rights reserved.
