Очакване
Аз чаках те дълго на пясъка див,
изгарях сред пяната бяла.
Защо сте, мечти? Вие удряхте с взрив
най-крехкото в моето тяло.
- Не, няма да дойде. - ми каза с очи
рибарят, нанизвайки кука.
Ще дойде. - отвърнах. А той се качи
на лодка, зората разпука.
В узрели салкъми, сребриста лила,
преминаха облаци снежни,
напомняйки влака, от който с лула
мой чакан и мил, ти ще слезеш.
Как страдах те, Нежност! И ден подир ден
ме срещаха хора еднакви.
Те гледаха дълго, тъй тъжно след мен,
че в края сама се разплаквах.
Смалих се до сянка. Вълна след вълна
топеше нозете ми волни.
Потъна небето. Пребродих дъна.
Тлента на трохи се изрони.
Но още те чакам. С мен чайки кръжат.
Мелодия плисва Бетовен.
Заплакват перата, но даже брегът
не смее да търси виновен.
И с мъдро упорство изтрива писмата,
написани с моите стъпки.
В които препускахме, пясъчно-златни,
с конете си силни и дръзки.
В нас бризът мълвеше. Туптеше море,
събрано под мокрите дрехи.
Целунах те сладко, ти каза добре
и пламнахме голи и вехти.
Следите ги няма. Тревога, сълзи...
Водата отмила е всичко.
Там само останаха двете скали,
на мен и на теб да приличат.
© Силвия Илиева All rights reserved.
