Лятото не бърза да си ходи,
рови се до късно в прахоляк,
тръска си къдриците свободно
и не щеш ли, вкара за беля
остри песъчинки от вихрушка
в синьото око на облак благ,
който се препъна в хълма хрупкав,
пукна си главата, за капак,
и дъждът се втурна, запремята,
и пиля́ сребро... с очи видях,
че очите му са пълни с лято,
устните – с къпини, топъл смях. ...