Понякога съм пепел от огнище,
върху което се топеше злато.
Тогава се усещам като нищо -
незапочващо, безкрайно, но познато.
Понякога съм златото над огъня,
кипящо с формата на всичко.
Вселени от бълбукане се гонят.
Изящност! И лицето ми се стича.
О, сигурно съм повече в средата,
разпъван и притискан между вечности.
Любовник съм на Мрака и на Светлината.
Съдът, съдържащ себе си. Безценно!