Онези тишини...
Понякога така ми се мълчи...
Тогава, всъщност най ми се говори.
И мисля за онези тишини,
в които двете ни тела ще бъдат голи...
И всичките звезди ще се покрият,
от срам, че ще ни видят как се любим.
Луна, свенливо гръб ще ни повие,
защото страстно, неприлично сме възбудени.
Наистина, така ми се говори...
Със устни да ти шепна за копнежа си.
За туй, че съм щастлив и, че си моя,
и сбъдване съдбата ни отрежда...
И ето ме - сега се замълчавам,
потънал съм във жадните ти устни.
Аз, в тези тишини се научавам,
как твоята любов е толкоз вкусна!...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
