Повдигам се на пръсти -
непораснала,
да се огледам в нечии очи.
Отказвам се
от детския си навик -
за всяка грешка
да търся в себе си вина.
Откривам се,
когато ми нанасят рани.
Тогава небето ме крепи.
То става бездънно,
синьо и голямо.
И оцелявам
след една усмивка,
събрала слънчев въздух.
Тя ме оправдава.
© Елена Желева All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
