Оскубах триста гъски за пера
Не взема Бог, не дава, а гради
от раждане палат или килия,
в окото чуждо сламката преди
да видим, а и после все сме тия.
Зокумите, отровните с любов,
отлеждаме, тежкó ни и горко ни,
добър е самарянинът, готов,
да ковне кръст, но нямал бил пирони.
Тефтерите отдавна ги затри,
алцхаймер ли, деменция ли беше,
а попът бърка три пъти по три,
кръщавайки ме. Затова съм грешен.
Оскубах триста гъски за пера,
и облак не оставих неизписан,
дано поне пред гроба разбера,
човек ли съм и хората какви са?
А разбера ли – пращам ти хабер,
да знаеш – попроскубан е и плаши,
той – ангелът ми, като врана чер,
че всички откачени сме си наши...
За мене свещи бели не пали,
от жълтите люти ми на очите,
поет ли си и мъртъв те боли,
хаирът ти – реве, боде и рита...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
