Остана
Останаха само парчета по пейката.
Взривени частици, в ръцете въпроси.
Останаха думите, цопнали в локвата,
лицето ми питащо твоето: Кой си?
Отвърнаха птиците, пеещи щастие,
на смърча населили всички етажи.
И улици мокри с дюкянчета частни,
на нашето вчера му трябваха стражи.
Отвърнаха стъпките, плиснали в музика.
Шумящи тополи – девойки с чадъри.
Зелени и жълти танцуваха в туники,
а вятърът своята волност ми хвърли.
Откъсна ми стона от устни допрени,
в салкъмите росни заплака маврудът.
На карта потече по моите вени
и пръсна се изгрев с безброй пеперуди.
Цистерните – облаци, горе сновящи.
Мълчание тътнещо – пролетен спазъм.
Не смогвам, потъвам в очите блестящи.
Остана последно, да питам: Коя съм?
© Силвия Илиева All rights reserved.
