Островитянино

На остров далеч от света,
поведена от призрачен,
несъществуващ фар,
пристан на края на света.

Ветрове ме брулят през лицето,
сълзите се пресушват,
надявам се пътуването
да има цел, за отдавна забравените.

Хоризонтът се превръща
в тънка линия
от полет на снежнобял гълъб.
Само споменът остава присъдата му.

Светлина на края на света,
оставила съм живота си,
скръбно изписан на една песъчинка,
блещукаща под лъчите на червената луна.

Фар, запален от самотен моряк,
с поглед, вечно устремен към небето,
ме приканва да акостирам
с моята малка, прогнила лодка от перце.

Няма никого на брега,
само разбити кораби без име.
Нямам думи, светлината ми отне всичко,
котвата остана от другия на света,

където повече няма да се върна;
взех всичко, което ми е нужно,
за да живея тук, островитянино -
един фар и една надежда.