Островръхчо и Заобленчо
Сами във джобче, камъчета две
стояха си, надвили страх по детски.
Реши тогава да се озове
Заобленчо при брат си по съседски.
Но в този миг сам джобчето проби
със сила Островръхчо сладкодушен.
Детето го разбра и проследи,
във скритите му мисли се заслуша.
Поспря се. Островръхчо като лъв,
с прецизна точност скока си направи.
- Добре дошъл! По-смел си! Беше пръв! -
Заобленчо му каза незабавно.
Но джобчето от тежестта по две
провисна и започна да се цепи.
Момчето двете камъчета взе
във малките си обичливи шепи.
И скри ги по-дълбоко в джоб, голям
на якето, което бе с качулка.
- Къде си? Аз отново ли съм сам? -
Заобленчо проплака в тъмна люлка.
- Не ме ли виждаш? В другия съм край.
Търкулнах се във ъгъла отсрещен.
- Не знаех, че страхливец съм, но май,
от тъмнината става ми горещо...
- Заобленчо, търкул – и съм готов!
Бъди спокоен, чакай ме, приятел!
- Дали това нарича се любов? -
Заобленчо на мисли бе ваятел.
Научен бе от майката Скала
събратята си с благост да дарува.
Реката придойде и се разля,
вълна отрони камъни. Заплува,
откъснал се, Заобленчо и бе
в началото и той със връх насочен.
Но удари под синьото небе
понесе. И превърна се предсрочно
в заоблен камък – и добър, и благ.
Не се уплаши той от Островръхчо.
Попадна в джоб, но знаеше, че пак
навън ще бъде. Нищо, че е с връхче
приятел ще му стане, то се знай!
На топло могат двама да живеят.
Тук приказката слага своя край.
Дали се карат или пък се смеят
ти утре ще научиш, потърпи.
Сега легни, детенце, и поспи!
© Мария Панайотова All rights reserved.
