Отглас от утре
Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя;
блажени, които не са видели и са повярвали.
Йоан 20:29
Отпусна печално ръце тишината,
прозрачният въздух замря
и ниско, и близко простря над земята
плащ тъмен нощта, над дувара се спря.
Пак нежно, метежно полъхна в полята
благ вятър, прошепна едва
за слънцето утрешно думи познати
за пролет и полет, за вис, синева…
Но още е тъмно, не вярват къщята
в брътвежа на скитника бял
и тихо, и скришом им скърцат вратата,
въздишат насъне сред двора, в сняг цял.
Ветрецът, отчаян, премина нататък
към тъмния, стръмен див рид,
безсилен невярата да разклати
в света, в който „вчера“ е само стар мит.
Блажени виделите, крепки в душата,
които в дела си отруден, горчив
все още си спомнят за светлината –
тих отглас от „утре“ на сън сбъднат, жив.
Третото ми стихотворение, което участва в конкурса „Янаки Петров“ 2025.
© Мария Димитрова All rights reserved.