Всеки бял косъм знаеш от какво е.
Всяка бръчка – от добро или зло.
Душата ми с хастара обръщаш нагоре.
Ти си всевиждащо, трето око!
Истината никога не спестяваш.
Поднасяш ми я в лъскава рамка.
Щом в теб се огледам, я размахваш
гола, крещяща и ярка!
Ти не си обикновен реквизит!
Сияеш като празнична витрина,
когато с живота сме „квит“,
когато съм щастлива без причина.
От уроците на подли предатели,
изплаквам ти тъжната моя душа.
Загорчи ли от лъжеприятели,
ти си свидетел. Стена на плача!
Но в тази споделеност оцеляло,
години с чужди чувства и душа,
мислиш ли въобще, че си живяло?
Аз в рамка ще изтлея така!
Аз съм жива! Не търпя прегради!
Отказвам да съм на стената декор!
Ще се допитвам до теб, но…прощавай,
жадна съм за необятен простор!
© Даниела Виткова All rights reserved.