безгласни и настръхнали
и сиви
изгубените мои думи
накацаха по жиците на зимата
крилата им се вкопчиха във вятъра
просмукал се през празнотата
на очите ми
замръзва пролетният сок
под сенките на стъпките им
и оглушително мълчи
и обвинява ме
че онемявам
а някой някъде в натруфения си
нещастен празен свят
подпалки от съчувствието ми събира
и стъква си въображаемо огнище
пред още по-измислена врата
отвъд която няма нищо
освен самоубийствената слепота
© Дора Павлова All rights reserved.
А мълчанието е необходимост
!!!