P. S.
Късно е, а сънят ми отново без мен се запи
в спаружена хъркаща спалня на другия ъгъл,
гол и по чехли ми каза: „Броиш ли до три,
аз ще се върна.” Колко пъти така ме е лъгал.
Докато чакам, се давя с двулитрова бира
и пиша писмо – без адрес и без получател,
сред дим от цигари думите трудно намирам,
пиша със сълзи: Здравей, непознати приятелю!
Аз съм тъжна жена, а млада е още моята есен,
все още безделникът вятър се люби с косите ми,
имам всичко и всичко до днес е било тъй лесно,
но безкрайни, смугли мъгли акостират в очите ми.
И някак все не разбирам моята, истинска роля,
а през вечер чуждата кожа като своя обличам,
не научих урока си и душата ми скита оголена
далече от мен, непонятна, сама и различна.
Утрото шепне, че сънят ми няма днес да се върне.
Сбогом от мен! Чакай, последна сълза – послеслов,
ако в морето откриеш срички във пяна превърнати,
напиши вместо мен онази липсваща дума – любов.
© Даниела All rights reserved.
