Колосан си от съжаляване,
броиш ме - пясък сред пустиня.
Инстинктът ми за оцеляване,
е като болест - ще ми мине.
Изгладен си, съвсем, до лъсване,
мълчиш ме - каменна морена.
Смъртта ми всъщност е възкръсване,
ако изобщо съм родена.
Изпрана, съхне вън душата ти,
душиш ме -мирис на белина.
Отлитам тихо на метлата ти.
P. S. Добрата домакиня...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
