Преглъщам си душата. И наливам вино.
Защото мога да си позволя отрано.
Заглъхването няма ме преоткрие...
Ще ме зарови. Сред негата от забрава.
И лошото е, че това ми е привично.
Че това е моят жест към кратка радост.
Това е подтик - много, много тънък писък.
С глас на не добре настроена китара.
Преглъщам си душата и изливам сили.
Защо прибързвам към ръба - себеомраза?
Нима не виждам? Че съм станала пасивна...
а аз не мога да си позволя да бягам...