В пауново око върти земята
утробата на белоснежен сън.
Аз бях момиче, а сега съм вятър,
заплел мъглите си на кичест трън.
Не стана дума, а пък стана късно
за чувства и любов несподелна.
И истината като нас се пръсна,
събираме я, за да оцелеем.
В хамбара си ноемви скри лулата
за зимата с изтъркан слънчобран.
На път за теб ще осребря луната,
огниво имам, трябва ми прахан.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
твойто е малко предупредително и пророческо, Пепи