В пауново око върти земята
утробата на белоснежен сън.
Аз бях момиче, а сега съм вятър,
заплел мъглите си на кичест трън.
Не стана дума, а пък стана късно
за чувства и любов несподелна.
И истината като нас се пръсна,
събираме я, за да оцелеем.
В хамбара си ноемви скри лулата
за зимата с изтъркан слънчобран.
На път за теб ще осребря луната,
огниво имам, трябва ми прахан.