Пейзаж, откраднат от душата
Полъхва повей. Дъх на цветове,
по черни клони се разпуква.
Протича гъста лепкава сълза,
разлиства се зелената украса -
напръскани от четка багрила.
Искри!Посипана от утринна роса
душата боса крачи из полята.
Разтваря си живота ветрила,
сърцето пее като пойна птица,
и бърза – никого не чака.
Магия, казват е това:
сезонно пеела душата,
тъгувала през есента
и зъзнела от студ през зимата,
на пролет пак разпуквала сама,
готова да прегърне жарко лятото...
Пръстта е рохка, вледенена.
Затоплят я лъчите, гали въздуха.
Бушува се кръвта - душата напоена
от багрите разлистващи се в скритото
расте,потрепва и в живота,
отново врича се. Безсрамница!
Но толкоз мила и влудяващо чаровна!
Не можеш да я обрисуваш, скрила е
тя, цялата си цветност зад невидимост.
А толкова е жива! И гореща! И мокра!
И горчива!А как пламти! О, как пламти,
когато истински, разбрана тя е по човешки!
© И.К. All rights reserved.
твоят разказ малко ме смрази, но свърши добре, наистина се надявам моето скромно стихотворение да е стоплило сърцата. 
