Целувам дните си по буза,
откакто слънцето ги праща.
До мене сяда мойта муза
и за ръката тя ме хваща.
И мълком кротко ме подканя
и днеска нещо да напиша.
Перото с радост се покланя
и като живо то въздиша.
И аз в компанията славна
набирам смелост и куража
да почна стих със буква главна
и с него нещичко да кажа.
И ред по ред с една заблуда
аз стихото си днеска пиша.
Дали светът ще е в почуда,
когато сричките му диша?
© Никола Апостолов All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
