Писмо до моето Утре

Здравей, мило мое Утре!

Дали ще се случиш?

Дали писмото ми ще получиш?

Кажи ми, мое утро тревожно,

дали си изобщо възможно?

Досега все ми се изплъзваш,

на игра тенекия ми връзваш...

И всяко утре в днес се превръща,

а вчера никога не се завръща,

и докато чакам Утре да се случи,

поредното ми днес е на път да приключи.

А само днес всъщност го имам,

но и него за себе си не взимам - 

оставам само с Утрото си, беден,

сякаш съм стрелец с патрон последен,

дулото е насочено в моето слепоочие,

но утрото ми предлага само многоточие...

... Ех, мое Утро, философски относително,

защо е толкова трудно твоето въпросително,

което все се опитвам от ума си да пропъдя,

но пак ме пита "Да бъда или да не бъда?!"

Затова държа писмото ми да получиш,

за да те накарам на инат да се случиш,

за да те предизвикам и аз с въпросително:

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е УТРОТО ДА БЪДЕ ВЪЗХИТИТЕЛНО?

п.п. Какъв е отговорът подозирам,

красотата на изгрева съзирам....