Със вятър - безсрамно разгърден,
наклонен ме дъжд заваля.
А облака - горе разсърден,
в гнева си съвсем потъмня.
И всичко в земята накваси.
Напълни реките с вода.
Зад облак луната заспа си
без мисъл за земна беда.
И мокър до кости в полето,
аз крача към бъдния край.
Във времето дважди проклето
топя се в следите комай.
Дано пък от тука да мине
внукът ми след мене роден.
И без да следите подмине,
да помни, че те са от мен.
© Никола Апостолов All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
