По-тежък от вятър...
В очите на баба съм виждала татко,
удавен в дълбоката паст на сълзата й.
Голям като вик и студен като замък.
По-дребен от слънце, по-тежък от вятър...
По устни от восък се стича усмивка,
отлята в калъпа на някое вчера...
На двора се клати щастливата люлка,
а дядо на кривата пейка е седнал:
посреща луната и пали светулки,
които се хилят и хапят злодейски
в лулата му. Пълна с ръждиви кошути.
Минава комшията. Сяда до него.
Изважда от джоба си тъжна бутилка.
Порочно брадясал. Щастлив като облак.
Оградата дебне със шапка невидимка.
Божурите палят кандило за помен.
Угасват последните улични лампи
и първо най-дългите сенки изчезват...
Разблейват се къщите. Сънено стадо.
А дядо и татко - в сълзата - се смесват.
© Павлина ЙОСЕВА All rights reserved.
