По-високо от тъгата
Смалих се от тъга. Сега небето си не виждам.
Приличам на премръзнало врабче през януари,
приличам на река, която в пустото приижда,
защото няма мост и бряг, които да погали.
Смалих се от тъга. Осиротях – платно без вятър,
самотна буря, нецелунала дори и капчица море,
прашинка в центъра на водовъртеж от необятност,
корен без дърво, дърво без цвят и цвят без плодове.
Смалих се от тъга. И с всеки дъх се губя без остатък.
Кръвта ми свечерява бавно – притихнала и непозната.
Да знам, че твоя ще съм миг, като въздишка кратък,
ми стига, с една мечта да бъда по-високо от тъгата.
© Даниела All rights reserved.
