... по здрач така е – всички котета са сиви...
Градът притихнал е, а още не е мръкнало,
вървя замислена по уличките криви,
понесла лист, острилка и моливи,
тъга нечута пак в душата се е вмъкнала.
Присяда, пише, драска, почва от началото,
две котки улични в контейнера се скриха,
нагоре гледам, виждам няколкото стиха,
в небето, а е предвечерно изсветляло то.
И бързам сгушена към топлото на къщата
и стихнал вятър предвещава дъждовете,
забравената лампа в стаята ми свети,
подканя ме: — "Пиши! А утре ще си същата..."
Едва ли. Още помня двете сиви котета,
по здрач така е – всички котета са сиви...
Поети... Не познавам ни един щастлив и
неносещ кръста свой невидим към Голготата.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
