Почакай, Детство!
Почакай ме, Детство! Не виждаш ли - още съм малка!
Във топлата къща, обгърната в орех огромен,
аз още раста и се уча да пиша с писалка,
във приказки още живея с любими герои.
От слънце родено - във макове, в цветни градини,
аз имам селце с необята на синя вселена -
аз имам земята от рая с най-сладките дини
и цяяяло небе чучулиги, летящи със мене.
Търкулвам се, цялата в смях, по баира надолу.
А с пламнала, алена грива, с каручка от злато,
препуска към мене, понесено в устрема конен,
и чатка с копита в сърцето ми вечното лято.
В каручката - дарове - мънички, земни вълшебства -
завити венчета и звън на овчарски торбички,
среднощна симфония (лична!) от щурчов оркестър,
печат във праха от следите на боси петички,
уюта на печка бумтяща и песен на чайник,
и още... гора, дъх на прясно сено, медни кошери,
ушанка за сняг, курабийки, откраднати тайно,
одеалце със три пеперуди... и още... и още...
Почакай ме, Детство, на празник безкраен прилично,
на ехо, повтарящо детски възторг многогласно,
на топла прегръдка, на пълни с бонбони ръчички...
Не бързай! Поспри! Не, не искам за миг да порасна!
Почакай, Вълшебнико! Знам, имаш чудно ковчеже -
магии и блянове, скрити зад тайна ключалка.
Поискам ли сто, поръси ме с прашеца вълшебен,
и едно ми сбъдни - да остана завинаги малка!
______
© Светла Илиева All rights reserved.
