Все още чакам истинската есен. 

Онези гъсти, приказни мъгли, 

които някак си навяват вечност, 

на непрогледен мрак в душата ми... 

Но... лятото не си отива още, 

макар че стъпвам по килими, жълти. 

Не са ми хладни, както искам нощите, 

и дните са, протяжно - дълги... 

Не знам дали така е по-добре. 

Дъжда във мен напира през очите. 

Протрива лакти любовта във плен, 

на страхове, залостили мечтите ни... 

И става тъжно. Много тъжно. 

Задъхано от тежката умора. 

Небето синьо, сякаш свърши се, 

а слънцето проблясва по неволя... 

Ще чакам. Толкова я чаках. 

За всяка топлина съм изстудял. 

Сълзите ми, тъй както и листата, 

окапват, като есенна печал... 

Danny Diester

Marburg, Germany