В пространствата, които ни делиха,
в галактики от ледени сърца,
туптяха нашите. И се смилиха
божествените, строгите лица.
Иконите във храма оживяха,
камбаните запяха благослов.
Дъгата се превърна в наша стряха
и свихме там гнездото си с любов.
Сега люлея в люлката небесна
гласа на неродения си син.
Надеждата за рожба се обеси
под пушека на стария комин.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
