В пространствата, които ни делиха,
в галактики от ледени сърца,
туптяха нашите. И се смилиха
божествените, строгите лица.
Иконите във храма оживяха,
камбаните запяха благослов.
Дъгата се превърна в наша стряха
и свихме там гнездото си с любов.
Сега люлея в люлката небесна
гласа на неродения си син.
Надеждата за рожба се обеси
под пушека на стария комин.