Под шапитото на цирка
Възвратният клапан на моята фигура
опази и този път цирка от срутване.
Умря ми лъвът, но от старост бе сигурно...
Разминах се тънко - без повече трупове.
Останаха нощем очите на тигрите
да светят сред мрака - зелени елмази,
и в мен да се взират с беззвучното питане -
къде е и как да се върнат във Азия.
Пред смяна, въжетата на еквилибристите -
едва ги удържат от пренатягане.
И никаква помощ! - Илюзионистите
се имат най-малко от ранга на магове.
Маестрото кара предимно на тушове,
за ноти дори не е чувал оркестърът,
от път шапитото ни е изтърбушено,
а долу, в манежа - до шия оплескано.
Висят от тавана с часове акробатите,
дресьорите клинчат от репетиции,
а после е пълно фиаско спектакълът
и пишат за нас негативи критиците.
Добре, че е вечер лоялната публика -
смехът на децата с очи екзалтирани,
та още не сме се затрили и срутили -
на някого нужен е все още циркът ни...
Как нощем мълча - знаят само гримьорните.
И колко е жалък мъжът в огледалото -
сълзи му размазват лицето, а порите
не пускат грима и запазват от бялото.
И мене, и цирка ми там, под прожектора,
опазва лицето ми - марка на шоуто.
Червеният нос не върви на директора,
но смях е възвратният клапан на клоуна.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
