С буца сол  от сълзи изпарени

и с душа във плащеница от  тъга,

дните  неспасяемо ранени,

 ме завъртат центробежно във  кръга.

Не опознах ни себе си,нито света,

не разбрах  печелих   или губех,

вкоравих се като циганска  пета

дето тепа по камъни груби.

Любовта бе  непроходима чука,

огледало със  крива повърхност.

Оплешевя под грозни  перуки                                            

 и с чар на гротескна абсурдност.

Съмнявам се вече какво съм,

не обичам чужди прозвища и истини.

Глупците блаженстват в  съня си

и в празнодумието на „бабините деветини”.

Всеки е  малко  умен и глупав,

но единствен мъдрецът ръфа  самота,

огньове подклажда вкочанен и дрипав,

като дете се радва на  голотата

А аз линея сред тресавища ничии.

Разбирайки,не бих желала да ме извадят,

защото боледувам  от различие,

а мислите не зная  как се въдят.

 Не заслужавам такова запуснато място,

нямам нужда и от това сбъркано време.

На изхода ще бъда  нищожно ресто,

или пък острие на тъмен  кремък.