Белият лист
е нелепо платно на срама.
Свободата изтича, тя не извира.
Пиша отдолу нагоре през зимата.
През моята призма.
Някой въздиша. Някой се снима
– за спомен ‒
на два метра в земята
под белоцветните вишни...
Изровен до корен – някой издъхна.
Погребан във рохкави рими.
© Константин Дренски All rights reserved.