Поетът
Поетът в стари богове не вярва
и все така, скептик, не вярва в нови.
Денят си не с остен подкарва,
износил много смърти и любови.
Износил два-три шаячни балтона,
той още носи думите си дръзки.
Над чашата въздишка ще отрони
и своя вик не стяга с вратовръзки.
Поетът уличните котки гали,
възпява буен кон, бразда и крава.
Брадата му – една поема бяла,
несресана от думите остава.
Не спи добре, артритът го тормози,
но още в епитафии не стихва,
и спре ли пред таблото с некролози,
на своите другари се усмихва.
Животът му – псувни и шепа тръни,
като спестен петак в сълза ще лъсне.
Той още може сам да се разпъне
без правото Христово да възкръсне.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
